Не ги бийте, дайте им пасти!
Нека бъдем откровени най-малко един път. Кой от тук четящите не са го шамарили? На кого от вас не са му отвинтвали най-малко един здрав, обмислен, професионален шамар, целящ връщането му в правия път? На кого не са казвали наложителната, паметна фраза “Ще те смачкам!! ” Ще ви кажа на кого – на мен. Майка ми и татко ми в никакъв случай не са ме удряли и израснах с убеждението, че родителите, биещи децата си, са пропадалища, които заран пият шепа амфетамини, оригват се мощно, прогонват плъховете от продъненото си ложе с ръка и след това отиват да крадат касетофони от колите в квартала.
Това разбиране резервирах до деня, в който се бях разположила на китна поляна с пет-шест симпатични майки (да, има и такива, в случай че желаете да знаете). Та, стана дума, измежду дребни еклерчета, сок и капучино, дали тези благи дами шамаросват светлото бъдеще на Република България. С учудване и, надали не, благоговение заслушах самопризнания, които започваха с „ Не устоявам, и най-после просто го нашляпвам! “, „ Те прекаляват! Крещят до Господа. Накрая излиза шамарената фабрика и ги започвам “, „ Аз я ощипвам. Ама хубавичко! “ и завършваха с обезпокоени усмивки. Накрая всички се обърнаха към мен – майка на три деца, известна с отвратителния си темперамент. Наведох глава, зачервена, и смотолевих: “Еми аз … нали… не ги удрям в никакъв случай. ”
Трябва да призная, че в този миг се почувствах като Мария-Антоанета, която маха от прозореца и вика „ Не ги бийте, дайте им пасти! “. Явно нямах ни най-малка визия какъв брой навсякъде боят е залегнал в системата на образование у нас. Огледах тези изморени, положителни дами и си рекох, че евентуално нещо ми убягва. Бидейки майка към този момент 12 години, съм била стотици пъти на ръба да скоча и да се саморазправя в несвяст с това създание, което ми пусна златните пръстени в канала, изяде капачката на белината и назова баба си “маймуна ”. След редица дискретни подпитвания открих, че съвсем всичките ми връстници като дребни са били пляскани, шамаросвани или са кретали из площадките с издърпано ухо. В днешно време няма огромна смяна – на момчетата биват налагани разновидни телесни санкции съвсем без изключение. Момичетата, от своя страна, изяждат багра, в случай че се сътрудничат подло с брат си или сестра си и се качат на главите на родителите си до степен „ цялостно безсилие “.
Опитах се да направя някаква подредба на родителските бойни изкуства и ето до каква степен стигнах:
1. Бебешки пердах – това е когато в припадък на изтощение пред ансамбъла от циркови номера, които владеят 3-годишните (обикновено в средата на градинката/мола/хола/гостито, включващ реване, тръшкане, извиване на фалцет и крясъци), майката или бащата се хвърлят напред с треперещи ръце, оголени челюсти и пулсиращи очни ябълки и „ натупват “ задника на отрочето – през памперс или пълен панталон. Този тип пердах е изцяло неусетен, само че е стресиращ, най-много за самия родител. Резултатът от тази методика може да е:
а) нещата се оправят,
б) нещата се утежняват
в) нещата си остават същите.
Това е пердах, показващ отмалялост, изтощение и липса на каквато и да е остатъчност на нерви. За някакъв резултат, както елементарно може да се презюмира, няма гаранции.
2. Шамар – съставлява антично родителско бойно изкуство, което се ползва над деца в преклонна възраст – от 4 години нагоре, та чак до възрастта, в която детето може да върне шамара. Обикновено се употребява, когато се е случило нещо отвратително за фамилния кодекс на достойнството. Например, момчето (обикновено е момче) е уцелило козата на братовчеда с камък и в този момент тя е сляпа с едното око, счупило е дамаджаната с домашна ракия – 15 литра, разрушило е компютъра на майка си с глава, до момента в който е тичало из къщата с другия компютър в ръцете, изяло е тортата на сестра си на рождения й ден и прочие. Този тип пердах е със междинна мъка и когато не уцели ухото, е изцяло допустим за българските стандарти.
3. Безразборен, обезверен пердах – това е пердах, който спохожда две или повече деца по едно и също време, когато те тичат в близост и разрушават всичко по пътя си. Почти всеки български жител с брат или сестра може да опише за епизод от живота си, в който майка му ги е нападала – озверяла, с тръба от прахосмукачка, пластмасов меч, ръка или мокра забрадка. Или татко, който гледайки напред, до момента в който кара, с другата ръка се пробва да докопа нещо на задната седалка, с цел да го набие неумело и крещи, цялостен почервенял от гняв.
4. Дърпане на ухо – гаднярски ход от страна на родители, които нямат храброст да набият детето и ползват мъчителен квази-метод, с цел да могат да кажат след това, че не бият. Но ние знаем, че това е замазване на очите и пране на съвестта. Дърпането на ухото оставя ясна и незаличима следа в съзнанието на притежателя на ухото и той даже след 30 години, с накриво лице и ядосан искра в очите, е кадърен да показа спомените си от претърпяното.
Всички тези методологии са от малко малко допустими за към този момент развитото откъм човешки права българско общество. Те нормално са резултат от свръх изтощеност и предпочитание на родителя да защищити същото това сензитивно общество от набезите на домочадието, което в някои случаи не може да бъде възпряно по никакъв различен метод. Или най-малко по този начин си мисли паникьосаният, отпаднал родител. Както показа един мой прочут: “Баба ми споделяше: Боят от Господ е произтекъл, след това ме набиваше, сресваше ме на една страна, даваше ми филия с масло и ме изпращаше пред блока да премислям върху житейските тегоби на детството. ”
Но боят, несъмнено, и въобще насилието, си имат своята грозна страна, която по никакъв начин не е смешна. Признавам, че има някои аспекти на насилието над деца, които сърцето и разсъдъкът ми не могат да възприемат, и видя ли ги, аз подценявам свещената клетва “не се бъркай във възпитанието на друго дете ” и с имагинерния скиптър на справедливостта в ръката си се провиквам: “Спрете, о, вий, неразумни родители! ”
Вербално принуждение – от много време се знае, че болката не е главният проблем при упражняването на принуждение над който и да било (освен в случай че не става въпрос за хора, които това работят и могат да ви пребият/удавят/изтръгнат ноктите толкоз професионално, че да получат от вас, каквото пожелаят). Всъщност, унижението е огромната работа. Да унизиш някого, да го смалиш и принизиш, до момента в който той раболепно да се наведе пред теб и направи каквото се желае от него. В доста случаи, този резултат се реализира без пердах, с вербално принуждение.
Аз, да си призная, викам. Когато минавате около жилището ни, постоянно ще чуете мощният ми глас – подарък от Сатаната, да се простира из половината Софийско равно поле, крещейки “Къде са ти чорапите!!! Как е допустимо 8-ма година да не можеш да намериш един чифт чорапи в този твой живот?! ” или “Ако не си измиете зъбите СЕГА, ще … ще… ще… Господи, незабавно си мийте зъбите, тъй като сърцето ми стопира и ще се поболея и краят идва!!! ”, или “Започвай транформиращия преразказ незабавно, другояче бял ден няма да видиш! ”.
Да се вика не е хубаво, само че мисля, че не е толкоз ужасно (да, малко съм субективна). Страшното е другото – думите, които употребявате, с цел да окачествите детето си. “Лайно ”, “Нещастник ”, “Глупак ”, “Мърла ”. Това са тежки квалификации и почтено казано, въпреки да съм към този момент на 38, в случай че някой ме назова мърла, несъмнено ще рева цяла седмица и ще си мия краката с ацетон до 2018-та. Ако не ви харесва това, което прави детето ви, кажете му, че не одобрявате действието му, пък даже и на всеослушание, само че не го обиждайте. То има достолепие и даже вие да нямате, това не е причина да лишавате и него. Думите са значими. Не го смазвайте с обиграния си речник – то не може да ви отговори. Най-малкото, тъй като сте му забранили да употребява мръсни думи.
Системно принуждение, за да бъде превъзпитано детето – има хора, които безусловно “млатят ” децата си. Всички знаем за какво. Защото децата са по-слаби. Най-лесната работа е да пребиваш дете. Вероятно да мъчиш котка също е почти толкоз елементарно, само че няма да задълбаваме. Не бийте нещастното си дете като барабан. Това във всички случаи наподобява зле и ви прави оня лукавец, който бие, тъй като може да си го разреши. А и в случай че превъзпитаваме децата с пердах, то не виждам никаква причина мъжът ми да не ме бие всякога, когато си не помни ключовете или пък котлона включен. “Можеше да стане пожар, мърло такава!!! ”, и …бой. Помислете, дали няма ли да ми е потребно, въпреки всичко? Надали ще не помни котлона включен различен път?
Комбинация от вербално и физическо принуждение на обществено място – да ви кажа, обичаните ми герои са тези родители, които бият децата си на обществено място и ги наскърбяват с грозни думи. В такива моменти осъзнавам, че е въпрос на време да се намеся по подобен метод, че след това Майко Мила ще би трябвало да се извинява от трибуната на Народното събрание за създалата се патаклама. Линчуването на деца на публично място е акт на необратимо принизяване на човешкия дух и никой не трябва да остава апатичен.
Давам образец от персоналния си живот. Когато бях млада, неопитна, в един сходен случай нищо не направих и до момента не мога да си го простя. Една майка седеше на скамейка и зяпаше в пространството. Детето караше колело и леко я бутна. Толкова леко, че в случай че беше с чорапогащник с повече проценти ликра, нямаше да се усети. Но не!!! Тя скочи, ритна колелото и стартира да му крещи “Къде гледаш, ма! Погледни какво направи, ма, лайно такова! ”. “Лайно ”. Това е оня боклук, който мирише неприятно, носи хиляди болести и провокира гадност у съвсем всички. Забележително е какъв брой доста хора назовават децата си даже умилително “лайно ” или “лайненце “. Ако имате същински сантимент към тази дума, за какво просто не наричате по този начин колегата си в интимни моменти?! “Искаш ли един ром в леглото и да те разтрия, лайно мое? ” – звучи ужасно, нали?
Оставете децата на мира и не ги обиждайте!
Защитавайте децата. Можете да го извършите, без да бъдете нападателни. Даже можете да помолите добродушно родителя за прошка, тъй като самият родител може по този начин да е буен, че да не е на себе си, пък вие да го помолите да се върне в действителния свят. А в случай че нищо не помогне – викнете полиция. И не забравяйте, че логиката “ако се намеся, те ще го набият още по-лошо у дома ”, не е вярна. Те по този начин или другояче ще го набият, само че е хубаво то да чуе от случаен човек на улицата, че това, което му се случва, не е редно. Така ще може да построи най-малко вътрешна отбрана, а вие ще сте му помогнали да резервира част от самоуважението си.
Закриляйте децата и въпреки всичко не забравяйте, че всички са изяждали по някой шамар по дупето. Без мен, несъмнено, само че пък вижте какъв брой е жалък резултатът…
Инфо: www.maikomila.bg
